АКТУАЛНО среща с проф.Н Василев

Проф. Николай Василев даде съгласието си да публикувам ногови статии и други текстове.
 

Писмо  24.03.2011
"Райчо, приятелю, радвам се, че се свърза с мен! Имаме много да си говорим.
Първо, оценявам високо желанието и гражданската воля (не от днес и не от вчера впрочем) да променяш света, обществото, образованието. Текстовете са много добри. За съжаление, проблемите на средното образование донякъде надскачат моята компетентност. Виж, висшето образование - да. Що се отнася до философията на образованието, първата стъпка е в разработването на философия на образоваността - що е образованост, кой човек е образован, какви са модерните импликации на образоваността, какви личности искаме да изграждаме в системата на образованието и т. н. След това, на основата на тези "модели", разгръщаме актуалната философия на образованието.
Второ, за мен е чест мои текстове да присъстват в твоя блог. Само не знам какви. Строго научни статии от известно време не съм писал, доколкото работя върху две големи теми (монографични изследвания) с очакван резултат две книги - "Българинът - народопсихология и генеалогия" и "Илюзорният човек". Отдъхвам, пишейки научно-популярни и публицистични материали. Изпращам ти последните - "Аутобанен? Я, я!" и "Простотията в атака".
Трето, напоследък ме въвлякоха в талвега на симпатично закъсняло "дисидентство". Клуб "1 ноември" (наречен на Деня на народните будители) е надпартийна, надполитическа, надидеологическа общност на свестни хора. Такива като теб. Каня те. Изпращам ти за информация "Манифеста" и списъка на членовете (напливът отвън е голям, но досега удържам, не искам да го масовизирам)! ...
Бъди здрав!
Николай"
Проф. Николай Василев
А У Т О Б А Н Е Н ?       Я ,       Я !
          Премиерът Бойко Борисов има един солиден аргумент при доказването на положителния ефект от управлението на ГЕРБ, едно основно оправдание срещу „битовизмите” на заливащите го скандали, една национална социално-икономическа и въобще еволюционна панацея – усиленото строителство на магистрали и метро (със спортна зала като слънце в придатък).
          Като оставя настрана метрото (обслужващо само софиянци) и залата (която можеше и да почака), това, дума няма, е наистина важен приоритет. Бъдещето на България до голяма степен зависи и от усъвършенстването на пътната инфраструктура. Мрежата от магистрали и първокласни шосета е най-благоприятното условие и най-сериозният гарант за икономическия разцвет на родината. В това отношение ориентацията на кабинета „Борисов” е безспорно по-перспективна от тази на предишните правителства.
          И все пак! Може ли повсеместният гладък асфалт да осигури пълното народно щастие, ако науката и образованието са тотално игнорирани, ако националните духовни светини БАН и СУ са докарани до фатална разруха, ако културата е осакатена, ако свободата на словото се изчерпва с клакьорството на проправителствените медии, ако отново господстват страхът и подчинението? Съществува ли пряка причинно-следствена зависимост между стопанските постижения и обществената атмосфера, висотата на духа, интелектуалните дълбини, жизнената култура, уюта на човещината?
          Не, не може! Не, не съществува! Самият Иисус казва на Сатаната: „не само с хляб ще живее човек, но с всяко слово Божие”. Същото повтаря и Мойсей на израилтяните. Не само с хляб, асфалт и спортни зали съществуват човекът и човешкото, а със словото, с духа тоест, с интелекта, разума, красотата, доброто, истината. Но в никакъв случай не със словото Дянково, по волята Борисова, записано в СРС-то Цветаново!
          Ако трябва да приложа историческа илюстрация, сещам се за най-убедителната. Разбира се, предварително заявявам, че при нея страничните асоциации, персонализираните сравнения, „разобличителните намеци” (дори непроизнесени, дори само помислени) са категорично неприемливи.
          Германия от 30-те години на миналия век преживява икономически разцвет. Индустрията бълва качествена продукция (и качествено оръжие). Достигнато е високо техническо и технологично равнище. Хиляди километри бетонени автостради опасват територията на фатерланда. При такава пътна инфраструктура (и спортни зали за югенда е имало, предполагам), дето се вика, да работиш и да пееш „Хей, живот, здравей, здравей!”
          Здравей, обаче найн. Сред цялата тази „идилия” милиони се простиха с живота си. Повтарям, не търся евтини (и исторически неверни) асоциации. Просто искам да добавя доказателствена тежест на убеждението си, че магистралите са важно, но далеч не единствено условие за създаването на човешки условия за съществуване на българските граждани.
          Благоприятни условия и стимули от друго естество (точно игнорираните от последните български правителства) са необходими за възпитаването и образоването на свободни и достойни човеци, за създаването и укрепването на демократичните механизми и структури, за пълноценното разгръщане на националния разум и националната нравственост.
          Необходими са приоритетно развитие на науката и стабилни инвестиции в областта на фундаменталните научни изследвания; запазване на културните традиции и приобщаване към художествените стойности на модерната цивилизация; образователно „опитомяване” на човешката природа. Необходимо е изобщо издигане на духовността като гарант за оцеляването на нацията в жестоката криза, за подкрепата на нейните интелектуални сили и морални императиви, за бъдещия й културен възход.





Проф. Николай Василев

П Р О С Т О Т И Я Т А       В       А Т А К А

          Мавзолеят, рубинената звезда, гипсовите сърпчета и чукчета по фризовете на сградите-мастодонти, Альошата, паметникът на съветската армия – да бъдат или да не бъдат! Някои от тях все още биват, други отдавна не ги бива. Гигантските сталинистки крепости в центъра на столицата, не по-малко внушителни и „дразнещи” атрибути на „комунизма”, не подлежат, слава Богу, на взривно-разрушителни колебания – в тях уютно се изтегнаха антикомунистическият парламент, антикомунистическият министерски съвет, антикомунистическият президент.
          Да бъдат или да не бъдат – хамлетовският въпрос периодично изплува от последните към първите точки от дневния ред на обществото. Обозначаващият го спор циклично пламва и гасне в публичното пространство. Аргументите „За” и „Против” се трупат, но повечето от тях (особено свързаните с художествената стойност на спорните атрибути, наблягащите върху документалния им статут или злонамерено идеологизираните) си остават креативно безсилни, очевидно неубедителни и дори смешни, да не кажа тъпи, за да кажа елементарни.
          И това е така, понеже те не засягат същността на разгорещените дебати и грубо нарушават дискусионната етика.
          Първо, естетическите измерения на обсъжданите обекти са неутрални спрямо смисъла на противопоставянето. Дали са красиви или грозни изобщо не е важно. Защото въпросните обекти – в аспекта на „да бъдат или да не бъдат” – престават да бъдат произведения на изкуството, не са архитектурни творения, не носят никакъв естетически заряд.
          Те са просто късчета история.
          Второ, съдбата на тези обекти се решава, независимо от съвременния им градоустройствен или „външнополитически” статут. Няма съществено значение дали са признати за паметници на културата или не са признати за паметници на културата, дали са запазени или не са запазени по силата на междудържавни договори и т. н. В края на краищата статутът може да бъде коригиран, договорът – анонсиран, градоустройството - усъвършенствано; от това природата им не се променя.
          Защото те са просто късчета история.
          Трето, грубата (понякога цинично целенасочена) идеологизация на спора и заеманите в него позиции е фактически зловещ отзвук именно от онази епоха, която се опитваме да преодолеем и забравим. Парадоксално, но факт – най-върлите „отрицатели” (на думи) на въпросната епоха на практика я възкресяват и укрепват всекидневно чрез охотното използване точно на любимото оръжие на тогавашните цензори и доносници.
          Вярно е, в противопоставянето на „За” и „Против” се включват и хора, ръководени от чисто идеологически мотиви. За тях запазването на паметника на съветската армия, примерно, означава вливане на историческа енергия във вените на БСП. Но за такива изобщо не става дума; тези хора са реално вън от действителната дискусия. Фалшивата „принципност” на техните аргументи си личи отдалеч. Колкото рухналият мавзолей на Димитров и паметникът на съветската армия биха могли да възкресят комунизма, толкова и мавзолеят на Батенберг и царският дворец биха успели да възкресят монархията. Те не са идеологически натоварени (с актуална стойност) феномени.
          Те са просто късчета история.
          Точно затова спорът „За” и „Против” паметници, мавзолеи, чукчета и пр. не е спор „За” и „Против” комунизма и въобще ретроградните обществени сили, а е спор „За” и „Против” приспиването на историческата памет, спор „За” и „Против” унищожаването на историческото наследство. И онзи, който си позволява да фалшифицира идейните подбуди и да подменя тезата, всъщност демонстрира доказателственото си безсилие.
          Наскоро в поредния дискусионен епизод се включи кашкавал-сапьорът Евгений Бакърджиев и отново се самовъзвеличи като синият Херкулес, отмил авгиевия мавзолей от лицето на столицата. На прах и пепел, вика той, трябвало да бъде превърнато „това азиатско, езическо-болшевишко капище”! И добре, че бил той, та речено – сторено!
          Капище – да. Езическо-болшевишко – да. Само дето не разбирам откъде и по силата на каква прогресивна логика следва сриването му. И сега какво ще показваме на поколенията, когато им обясняваме безумията на тоталитарния режим – паспортната снимка на Крали Бакърджиев ли?
          На света има много по-отвратителни останки от нечовешкото минало, които обаче са запазени – главно с образователно-възпитателна цел. И за да не забравяме! Край полското градче Освиенцим е разположен държавният музей „Аушвиц-Биркенау”. Нямат си поляците и германците юнак като нашия. Там всичко си стои – лагерните постройки, газовите камери, крематориумите, през чиито комини са литнали към небето милиони невинни души. Но нищо не е пипнато – минават посетители от цял свят, гледат и отнасят в сърцата си автентичния образ на фашизма.
          Нито една масова идеология, припомням на малограмотните, не възниква случайно, по силата на някакъв каприз. На бял свят я извиква социалната необходимост. И тя може да бъде унищожена не със сриването на едни или други нейни исторически следи, а с унищожаването на социалните условия, които са я породили. Елементарно.
          Историята е такава, каквато е. Историята не може да бъде пренареждана, аранжирана, парфюмирана, фалшифицирана. Независимо дали ти харесват или не ти харесват, дали са позорни или славни, историческите събития, дати, имена, символи са такива, каквито са. И това е. Отделен е въпросът за техните възможни (и често противоречиви) „актуални” импликации.
          Всичко, което се е случило, се е случило. Ние можем (и трябва) да го интерпретираме, да го оценяваме, да търсим еволюционния му смисъл, да го носим в себе си като урок, но не и да го „анихилираме”.
          Репресивният режим е част от нашата история. И булдозерният героизъм със задна дата няма да облекчи съвестта ни (особено у този, у когото я има, както пее един от „мръсните съветски окупатори” Висоцки). Тодор Живков и мавзолеят са част от нашата история и лозунгите на закъснялата доблест няма да изтрият срама от това, че толкова време сме ги търпели и сме им махали с цветенца и ръчички (аз не съм!) из недрата на мощните манифестации.
          Евгений Бакърджиев и неговите съмишленици – разрушители са също частици от българската история.
          Елементарни частици.


Борисов не е Господ!                                                         Проф. Николай Василев:
14.08.2010, 13:23 (обновена 16.08.2010, 14:58)
Webcafe.bg  В Svejo Twitter Снимка: © БГНЕС
Днес министър Божидар Димитров и кметът на Созопол Панайот Рейзи тържествено предадоха новия реликварий, подарък от Бойко Борисов на църквата „Св. Георги"
"Възмутително е. Не може в Рим да сменяш плочи и да си пишеш името отдолу, сега на реликвария, къде ли не. Хайде стига. Не е той Господ в България, който трябва да си щампова името на всички български духовни светини".  Така проф. Николай Василев коментира информацията, публикувана в някои медии, според която на новия реликварий на мощите на Св. Йоан Предтеча има надпис: "Дар от Бойко Борисов, министър-председател на Република България, август 2010 г." От събота откритите на 28 юли мощи на Свети Йоан Предтеча се съхраняват в мощехранителница, изработена специално за тях. Новият реликварий е направен от сребро и злато от пловдивския майстор Ганчо Ганев. Украсена е с християнски символи и сцени от живота на Кръстителя. Още с откриването на мощите на Йоан Кръстител се знае, че скъпоценната кутия, в която ще бъдат положени след престоя си във временния реликварий, е дар от премиера Бойко Борисов. Министърът без портфейл Божидар Димитров и кметът на Созопол Панайот Рейзи тържествено  предадоха мощите на църквата "Св. Георги" в Созопол. Там те ще се съхраняват до приключване на реставрацията на храма "Свети Кирил и Методий", който ще ги приюти за постоянно. За "Св. Св. Кирил и Методий" бяха отпуснати първоначално 150 000 лева за реставрация, но с решението на Министерския съвет от 4 август се отпускат още 420 000 лева за цялото завършване на ремонтните работи на църквата и допълнителна инфраструктура. Божидар Димитров каза, че мощите на Свети Йоан вече са извършили своето първо чудо, като са склонили министъра на финансите Симеон Дянков да отпусне още 900 хиляди лева за разкопки в България. От тях 30 хиляди са за остров Свети Иван, на който се намериха мощите на Кръстителя, а 50 000 лева отиват за остров Свети Кирик, отново край Созопол.
Още от проф. Николай Василев „Аз предлагам всеки нов министър-председател да сменя плочите и надписите отдолу и всеки нов министър-председател ще си праска името и ще изтрива старото. В България е така - изтриваш цялата история до тук и започваш наново от нулата и от твоето име", каза още професорът. Според проф. Василев вярващите хора не се нуждаят от доказателства, изследвания, въглеродни анализи и от истината за точните години на мощите. „В религията се вярва. Вярата е тази, която крепи религията и за мен е много по-важно хората да вярват в тези мощи, а не толкова дали учените ще успеят да докажат нещо", смята той.
По темата "Уолстрийт джърнъл": България се надява Йоан Кръстител да възкреси икономиката Бате, викай Папата в Созопол



Дата:       Петък, 2010, Ноември 5 07:14:52 EET             

Статията излезе в днешния "Новинар"
Проф. Николай Василев
 Б Л А Г О Д А Р И М ,    
   Ч Е       Н И       У Б И В А Х Т Е
           Нормално е всяка нация да почита спомена за жертвите и героите си. Ненормално е да прави същото по отношение на поробители, завоеватели, хора от чужди армии, воювали срещу нея. Особено ако терминът „воювали” бива употребяван като евфемизъм.
          Затова гражданското общество реагира болезнено срещу проектите за паметници на Сюлейман паша на Шипка, Филип Македонски на Джумаята в Пловдив, незнайния турски воин в Славяново, съграден от знайния турски воин, навирил фес по българската телевизия, Юзеиров. Реагира (безрезултатно, тъй като държавата се направи, че я няма) и срещу изградените тюрбета (мавзолеи) на братята Енихан баба и Саръ баба, клали и рушили из Родопите. Е, такива сме си ние, толерантни, търпими, хуманни. Към българоубийците, разбира се. Закрилникът на Родопа Момчил юнак не заслужава паметник, да не би да е единственият забравен сред великите българи!
          Отскоро разполагаме с поредната възможност да демонстрираме пред света или силата на достойнството си, или позорно приведения си гръб. Всеки средно интелигентен сънародник впрочем би могъл безпогрешно да прогнозира вероятностите за реализиране на първото или второто.
          Гърбът, естествено! И гръбният долник!
          В началото на октомври посланикът на Съединените щати г-н Джеймс Уорлик открил на територията на посолството с мило тържество, на което присъствали и мили български министри и общественици, мил паметник на американските военнослужещи, загинали през Втората световна война на територията на България. Става дума за летците от бомбардировките над София, свалени от самоотвержените защитници на родното небе.
          Близо месец оттогава. Изчаках да видя реакцията на гражданското общество. В няколко от медиите се сблъскаха за кратко плахо „да” (позорно поради „да”-то) и плахо „не” (още по-позорно поради плахостта). Вихърът на отдавна известните русофобски демократуни се изви главно около руските паметници, альошите, съветските армии и прочие несъпоставими стойности на фанатизирано идеологизираната история. После дунанмата изведнъж утихна. Необяснимо приключена тема, набързо заметена под килимите в луксозните кабинети на въпросните гръбни долници.
          Не смятам проблема за решен. Не мисля, че темата е приключена.
          Предварително трябва да заявя дълбокото си убеждение, че мястото на САЩ в авангарда на човешката цивилизация е неоспоримо. Уважението и признанието се разбират от само себе си.
          Но всичко това няма почти нищо общо с пубертетното черно-бяло световъзприемане, с инфантилно идеологизираните противопоставяния на „Империята на доброто” срещу „Империята на злото”.
          На късопаметните ще припомня, че точно “Империята на доброто” през Втората световна война изпари абсолютно безсмислено два града с близо половин милион невинно население, барабар с хленчещите в кувьози бебенца. Бебенцата на злото. Изпари ги, без да й мигне окото. Единствено пилотът на първата бомба (по ирония на съдбата гальовно назована с бебешко име) се оказа човек и полудя. Вероятно от угризения на все още наличната съвест.
          Изобщо, за съжаление, от векове наред всички империи, аплодирани от подчинените им васали, са приели масираното унищожаване на цивилно население не само за необходима, но и за законна част от войната. Практика, сродяваща легалните въоръжени сблъсъци с акциите на световния тероризъм и абсолютно неприемлива и нечовешка от каквато си поискате гледна точка.
          В случая нещата стоят точно така. Тук не става дума за доблестни воини, сблъскали се на фронтовата линия „гръд в гръд” с български военни подразделения и защитили достойно своята чест и честта на родината си. Не става дума за бойци, които заслужават уважението дори на своите противници, нито за жертвите на безсмислени безумни схватки, за които Дебелянов пише: „Мъртвият не ни е враг”. Става дума за убийци. Кой ще го каже високо!
          През 1943-1944 год. базираните в Северна Африка и Южна Италия военновъздушни сили на Англия и САЩ многократно бомбардират София, Дупница, Фердинанд (Монтана), Лом, Враца, Карлово. Броят на убитите цивилни граждани варира в различните източници от 1 243 до 2 477. Напълно разрушени са една трета от сградите (над 5 000) в столицата.
          „Империята на доброто” и нейните съюзници сриват злобно и методично жилища, административни сгради, болници. Заради символично обявена война, без никакви конкретни военни последствия по основните фронтове. Просто за наказание. С пренебрежение и презрение. С опакото на цивилизационната ръка. Неграмотните аборигени с непрани гащи (тези диви балкански племена, които, по ерудираната оценка на винаги потния тантурест Чърчил, все още си честители банята) трябвало да бъдат отчасти поизтребени. Като хлебарки.
          А знаете ли барабар с кого бяха поизтребени хилядите невинни туземци, оцелелите сред които продължили на инат да си честитят банята.
          Бяха поизтребени барабар с туземните дечица, загинали не само в общите гробници на разрушенията, но и благодарение на специално предназначени за тях, изчадията на злото, слугите на Луцифера, “армагани”.
          Взривяващи се играчки били разпръсквани от прелитащите през нощта бомбардировачи. “Империята на доброто” надскочила дори себе си (чрез изключително мъдрото хрумване на някой от легитимиращите я морални изроди) – освен безогледно трепане на невинни хора, този път стратегията й включвала и затриване на некъпещото се аборигенско семе чрез безвъзмездно раздаване на смъртоносни кукли, мечета и тракторчета.
          Когато оценяваме доброто и злото в този едновременно добър и зъл свят, трябва да го правим внимателно, без фундаменталистки изсилвания.
          Така стоят нещата. С „големия задокеански брат” не винаги сме били от едната страна на барикадата. Обстоятелството, че днес сме съюзници и партньори, не отменя фактите на миналото, не изтрива страниците на историята. Независимо къде е издигнат – на наша или на американска (в парцела на Посолството) територия, монументът, прославящ убийците на около две хиляди невинни българи, унищожавали и дечицата ни с пълното осъзнаване на действията си, е предизвикателство към достойнството на нацията и подигравка с паметта на жертвите.
          Сега, ако сме държава като хората, външният министър би трябвало да извика НП г-на Уорлик и да го изпроводи натам, откъдето е дошъл.
          С въпросния паметник под мишница.
          Ако не го направи, както и стана, да си ходи министърът!
          Всъщност – цялото правителство!
          За потъпкване на националния суверенитет и гавра с паметта на невинно загинали български граждани!


ТЕХНИ НАСТОЯЩИ БИВШЕСТВА 
08 ноември 2009
Проф. Николай Василев
           Сякаш бе вчера, когато почнахме промените. И като заваляха едни ми ти години, тихо, кротко, ей ти ги двайсет отваляха, та се не видяха. Напоследък именно по този светъл (или тъмен, вече не знам!) повод юбилейни мисли и спомени нахлуват в главата ми. Преди 10 ноември бяхме двеста. Максимум. Уволнявани, изключвани, подслушвани, проследявани, арестувани. Ама инат. След 10 ноември дойдоха на първо време още двеста хиляди. Повечето - Техни Настоящи Бившества. Сега те уволняваха, изключваха, подслушваха и прочие. Включително и нас. Обаче ние и тъй бяхме свикнали. 
Имаше един Мишо. Запомнил съм го като Шушумишо. Викаше "Бивши комунисти и бивши негри няма!" Викаше ни го в лицата. С антикомунистическа смелост. Просто защото някои от нас бяха изхвърлени точно от там, където него, въпреки напъните, не го бяха приели. Щото беше такъв боклук, че и за чеп за зеле не ставаше. За чеп за шира не съм го пробвал. Мен ме канеха, пъчи се Шушумишо, да вляза в Клуба (за подкрепа на гласността и преустройството, санким), че как ме калесваха, че как ме молеха, то едни многобройни делегации, то на колене ми падаха, но аз "Не", твърдо "Не" плюс "Йок" плюс "Невър" плюс "Невърмор" плюс Едгар Алън По. Там е бъкано с комунисти, им казах, вика, аз при комунисти не излизам, та камо ли да влизам. Жамe и Но пасаран в дискурсивен ракурс! Ех, ти, Шушумишо, октомвриец млад, както бе писал едно време Асен Разцветников. Като не щеш при комунисти, да беше отишъл при Тренчев, при Фори, при Илия Минев, гигантино антикомунистический! Що просто не си кажеш, че те е било шубе, батювото, ще те разберем! Чували сме, че бивши шушумиги няма, ето, и ти беше и си остана такъв, да те пита човек сега пък от какво те е страх, да те пита и отговор да не чака.
И един Цено се довлече в победилата демокрация. След като с риск за живота си и горнооряховско ме-кане рипаше около парламента и викаше "Няма да работиме за червените свине!" Викахме му Олигоцено. 20 години асистент - пукната дисертация. Можех и сто дисертации да напиша, се изповядваше, но бях решил да протестирам срещу комунистите и никаква дисертация да не им защитавам. Ашколсун, си шепнехме, здрав антидисертационен антикомунист! Обаче пък сега, при свободата, като се запретне, като напрегне оня ми ти евристичен ум, на конвейер ще ги вади, дисертация след дисертация, сергия може да опъне. И какво? 20 години демокрация - пукната дисертация. Просто било некадърно момчето.
Та за някои трагически персонажи твърдението е валидно. Бивши простаци, бивши шушумиги, бивши некадърници наистина няма. Некадърниците преди Десети си останаха некадърници след Десети. Простаците преди Десети си останаха простаци след Десети. Шушумигите преди Десети си останаха шушумиги след Десети.  В строго научен план става дефинитивно ясно как българската история демонстрира актове на промяна на националния манталитет чрез запазването му един и същ. Или в трансцендентална терминология: разрушаването на статуквото води до запазването на статуквото. При подобни случаи тоест става дума за своеобразни странични експликации на народопсихологическата аксиома на Василев за реализирането на цивилизационен перпетуум без цивилизационно перпеткане. Затова на такива, които изобщо не показват нито желание, нито умение да перпеткат, им викам Техни Настоящи Бившества. Те и вчера са били, и днес са, и утре ще бъдат същите ерзацчовешки разклонения. А бивши комунисти впрочем има - обяснил го е Уинстън Чърчил. И поне един бивш негър знам - Майкъл (мир на праха му!) Джексън.