ДЪРЖАВАТА И СВОБОДАТА В ОБРАЗОВАНИЕТО

ДЪРЖАВАТА И СВОБОДАТА В ОБРАЗОВАНИЕТО

Онзиден публикувах в "Педагози" стар мой текст относно концепцията на ГЕРБ за държавните образователни изисквания ДОС /2011/, с надеждата, че може би ще помогне в обсъжданията на закона за образованието. След това се разви дискусия с г-н Явор Ганчев от Националната мрежа на родителите, относно функциите на държавата в образованието, същността на държавата като отчуждена вола на хората, за свободата на гражданина и др.п. Прилагам дискусията в блога си, за да се съхрани и да стане достояние на повече хора.

„Държавни образователни стандарти”

В публичното пространство /интернет и медиите/ битува идеята, че държавата, представлявана от МОМН, трябва да ограничи тоталното администриране в образованието. Тоталното администриране в образованието е, а вероятно ще бъде последен остатък от тоталитарното общество, защото е една от най-консервативните системи в България. Консервативността на тази система е определена от нейната мащабност и не е случаен страхът на политиците и управляващите образованието от резки промени, защото се засягат интересите на цялото ни общество. Това е основната причина да се говори много за реформи, правят се частични промени, но да не се предприемат съществени промени. Затова и в първа и втора част на тази концепция повече се гвори за недостатъците на системата, за възможните нови цели, визия и мисия, но в третата част, при определянето на промените в нормите на закона не са заложени, не са внедрени такива. Възможно е да се освободи държавата от редица ангажименти в образованието, но съществуват права и дейности, които не могат да и се отнемат, но могат да се оптимизират. Един от инструментите за това са държавните образователни изисквания/стандарти.

В концепцията няма обосновка на ролята, значението и функцията на държавните образователни стандарти /ДОС/, както и защо държавните образователни изисквания /ДОИ/, които са в сегашния ЗНП, стават ДОС. На пръв поглед е ненужно, но мисля, че е полезно да се отговори на въпроса: Защо трябва да бъдат държани тези стандарти? Отговорът на този въпрос е пряко свързан с отговора на въпроса: Защо държавата е ангажирана с дипломата и защо дипломата е акт на държавата?

Възможно ли е друга институция, а не държавата да създаде стандарти и те да имат законовата валидност? Например да ги създаде и утвърди институт по образованието към БАН, а тяхното изпълнение да бъда предоставено на министерството на образованието. Такъв институт, неправителствена организация или др.п. могат да ги изработят, но тяхното утвърждаване, т.к. узаконяване е право само на държавата. Защо?

Държавата не може да се освободи от ангажимента си към образованието и не може да обяви училищата за приватизация, както заводите, не само защото са институции за образоването на младите хора в страната и не произвеждат принадена стойност. Държавата не само е принципал /собственик и организатор/ на училищата, не само финансира училищата /съобразно закона за бюджета на държавата/, не само е работодател на ръководителите на училищата, но е единственият институт, упълномощен от гражданите да определя-разпределя правата на отделните граждани да осъществяват едни или други професии, както и да продължат образованието си. Държавата е организацията в обществото, която има публичната власт, в своята воля носи волята на гражданите, дадено и е представителството на гражданите и упражняването на тяхната вола. Затова, правото на даден гражданин да упражнява дадена професия или да продължи образованието си, се дава от държавата., поради това в нейната власт е включено и регулирането на реда и изискванията за обучението и правото на гражданите да получат диплома за средно образование, след доказване на определени качества - наличието на тези качества се установява от държавата, чрез матурите. Представителството и правото да документират това право на гражданите е дадено от държавата на училищата за средно образование, т.е. да издават дипломите – от името на държавата.

Матурите са дейност на държавата, защото чрез матурите държавата установява подготовката на учениците, тяхната подготвеност да поемат правото което им дава държавата чрез дипломата. Държавата определя, че този човек може да осъществява дадени дейности и с дипломата му дава право да ги осъществява, предоставя му власт, пренася върху него част от своята власт, воля, т.е. дипломата „носи” в себе си това право на гражданина и това право е защитено от закона. Затова дипломата е акт, който мотивира младия човек в процеса на неговото образоване, той желае да придобие правата които му дава държавата чрез дипломата, защото тя определя в значителна степен неговото бъдеще.

Обучението на учениците се осъществява съобразно стандарти, които са държавни, защото в тези стандарти са включени минималните изисквания на държавата към процеса на обучение на човека, в резултат от който той ще получи правото на явяване на матура и получаване на диплома. Затова законът за образованието трябва да определи изискванията на държавата към обучението и дипломирането, във формата на свои стандарти. Тези стандарти трябва да включват минимум изисквания от държавата, които трябва да се покрият в определен период от учебното време в училище. Не е необходимо, обаче, цялото учебно време на учениците да се употреби за постигането на стандартите. Държавата трябва да осигури и учебно време за обучение и дейности извън стандарта.

В момента, обаче, държавата е определила не минимални, а максимални изисквания, т.е. тя не е оставила свободно учебно време, база и средства за избор от учениците и училището, за дейности, непредвидени от стандартите. За съжаление, това е заложено и в концепцията – виж разпределението на учебното време в предложените промени на учебния план, където възможностите за избор са сведени до минимум.

Малко замотано и несъвсем точно в концепцията е казано почти същото. Почти, защото тези задължителни изисквания не са „минимални”, поради което няма основание твърдението в концепцията, че тези стандарти „оставят достатъчно свободно пространство на образователните институции и на учителя да се съобразява с конкретните условия на средата”. Такова „свободно пространство” не съществува в условията на ЗНП, т.е. на ДОИ, но и концепцията за ЗУО не осигурява такова пространство в ДОС, независимо, че го заявява – ДОС е заел почти 99% от учебното време на учениците.

Концепцията не обосновава необходимостта от промяната на ДОИ в ДОС и представя ДОС като нещо ново, което се създава от новия екип на МОМН: „Новият закон урежда основните законови принципни положения в областта на образованието и предвижда създаването на държавни образователни стандарти (ДОС), които са съвкупност от задължителни изисквания за резултатите и условията, както и за процесите за тяхното постигане в системата на предучилищното и училищното образование…”.

Четири странични резултата от създаването на ДОС:

Първо: Те не се създават просто да сменят стари нормативни документи. Същността и функцията на ДОС не е, че „Държавните стандарти ще отменят многобройните и понякога противоречащи си правилници, инструкции и други актове, които функционират в момента.” Това не е цел на ДОС, а е страничен резултат от тяхното създаване.

Второ: Наличието на ДОС и тяхното изпълнение, ще бъдат гаранция за стабилност и перспективно развитие на училищата: успешни и придобиващи право на съществуване ще бъдат тези училища, които изпълняват стандартите и осъществяват активна дейност в т.н. от концепцията „свободно пространство”.

Трето: Наличието на адекватни ДОС, осигуряващи „свободно пространство на образователните институции и на учителя да се съобразява с конкретните условия на средата” ще бъдат една от основните предпоставки за автономията на училищата. В т.н. „свободно пространство”, ако то е реално осигурено от ДОС, ще се реализират обучения и дейности, които ще определят същинската автономия на училищата и задоволяване на специфичните потребности на учениците. Свободата на това „свободно пространство” ще бъде в рамките на специфичните потребности на учениците, установени по определена методика, а не волунтаристично „измислени” от училището и учителите.

Четвърто: Въвеждането на адекватни ДОС ще промени и ролята на държавата в управлението на училищата. Задача на държавата ще бъде да проверява изпълнението на ДОС, а не да се меси непрекъснато в живота на училището.

Проблемът не е в съществуването на стандартите, а в начина на изработване, в тяхното съдържание, адекватност и заложена в тях перспективност. Стандартът трябва да бъде подробен и ясен, да няма двусмислия, за да знаят училищата какво се иска от тях.

Като се казва, че стандартите са държавни не означава, че държавата трябва да ги изработи. Изработването на стандартите може да се осъществи и от екипи извън МОМН, но след това те трябва да се обсъдят и утвърдят от МОМН, в качеството му на държава. Това може да стане от екипи на учители, възпитатели, директори, учени и др.п. Например ДОС за статута и развитието на педагогическите специалисти и директорите може да се разработи от екипи на самите специалисти и директорите, а след обсъждане и съвместна корекция от екипа и МОМН да бъдат утвърдени от МОМН.

Концепцията не обосновава необходимостта от съществуването на ДОС, не дава никакво обяснение на необходимостта от точно тези 18 предложени ДОС, не обяснява потребността от отделните ДОС, както и тяхната съпоставка със съществуващите ДОИ. Всеки предложен ДОС в концепцията се нуждае от кратко описание на предполагаемото негово съдържание и обосноваване на потребността от неговото съществуване. Така както са посочени наименованията на ДОС не дават достатъчно информация за тяхното съдържание. Наименованията на някои от ДОС са неточни. Например: Не може да има стандарт за физическа среда /в буквалния смисъл/, защото в училището няма чиста физическа среда. Средата в училище винаги е смислова, винаги носи в себе си духовност. Например: Празната стена в сградата говори на учениците по един начин, стената с административни документи – по друг, натруфената с кичозни нечии приумици – по трети, а най-богати смислово са стените, които учениците сами организират и отправят своите послания към малки и големи, към себе си и съучениците.

Представлява интерес да се направи съпоставка между ДОИ от ЗНП и ДОС от ЗУО. В концепцията липсва анализ на разликата между тях: Какви са основанията за създаването на нови ДОС? Какви са основанията за трансформирането на ДОИ в ДОС /с еднакви наименования/ и предполагаемите промени в тях? Защо липсват определени ДОИ в ДОС и излишно ли е било тяхното съществуване в ДОИ? Защо са преобразувани някои ДОИ в ДОС и защо са добавени новите ДОС, които липсват в ДОИ?

ДОС, посочени в концепцията и съпоставени с ДОИ: /тази съпоставка е по предположения, защото в концепцията няма мотиви за промените/

1. предучилищното образование – ДОС, еднакъв с ДОИ; 2. общообразователната подготовка - променено ДОИ /за степента на образование, общообразователния минимум и учебния план/; 3. профилираната подготовка - нов ДОС: 4. придобиването на квалификация по професии – ДОС, еднакъв с ДОИ; 5. учебен план - променено ДОИ /за степента на образование, общообразователния минимум и учебния план/; 6. оценяване на учениците - променено ДОИ /за системата за оценяване/; 7 приобщаващо образование - нов ДОС: 8. гражданско и интеркултурно образование - нов ДОС: 9. мотивиране и подкрепа на детето и ученика - нов ДОС: 10. заниманията по интереси и за образователните услуги - променено ДОИ /за извънкласната и извънучилищната дейност/; 11. управлението на информацията и документите в системата - променено ДОИ /за 1. документите за системата на народната просвета, 2. …, информационното … обслужване/; 12. институциите в системата - нов ДОС: 13. физическата среда - променено ДОИ /за материално-техническата база/; 14. учебниците и учебните помагала – ДОС, еднакъв с ДОИ; 15. статута и развитието на педагогическите специалисти и директорите - променено ДОИ /за учителската правоспособност и квалификация/; 16. организационно развитие и управление на качеството - нов ДОС: 17. инспектиране на институциите в системата - променено ДОИ /за инспектиране на системата на народната просвета/; 18. финансиране, нормиране и заплащане на труда - променено ДОИ /за 1. едногодишната издръжка на деца и ученици в държавните и общинските детски градини, училища и обслужващи звена; 2. нормирането и заплащането на труда в системата на народната просвета/

ДОИ, които липсват в ДОС:

1. степента на образование; 2. учебното съдържание; 3. усвояването на книжовния български език; 4. професионалното образование и обучение; 5. обучението на деца и ученици със специални образователни потребности и/или с хронични заболявания; 6. здравното обслужване; 7. безопасните условия на възпитание, обучение и труд; 8. научното, … и библиотечното обслужване;

Числова съпоставка на дои и дос:

1. ДОС, еднакви с ДОИ – 3;

2. Променено ДОИ в ДОС – 11 броя ДОИ са променени в 9 броя ДОС;

3. Нови ДОС – 6;

4. ДОИ, които липсват в ДОС - 8

В заключение: В концепцията са предложени 18 ДОС. Не е направено обяснение на основанията за промяната на ДОИ в ДОС, за същността, съдържанието, функцията и броя /видовете/ на ДОС, за промените в системата, които ще настъпят с въвеждането на ДОС и др.п. Броят и съдържанието на ДОС ще се преосмислят и променят, но е важно да се приеме, че ДОС са необходими и минимални държавни образователни изисквания, които осигуряват образавателновъпитателния минимум и реално оставят свободни периоди в учебно време за реално избрано от училището учебно съдържание и дейности в обучението на учениците, съобразно техните потребности.

Явор Ганчев

Тотално (напълно, принципно) невярна и неприемлива е следната презумпция, след която конструкциите, изградени върху нея, стават невалидни:

"[държавата] е единственият институт, упълномощен от гражданите да определя-разпределя правата на отделните граждани да осъществяват едни или други професии, както и да продължат образованието си. Държавата е организацията в обществото, която има публичната власт, в своята воля носи волята на гражданите, дадено и е представителството на гражданите и упражняването на тяхната вола. Затова, правото на даден гражданин да упражнява дадена професия или да продължи образованието си, се дава от държавата."

Първо, държавата не е институция. По Конституция управлението на държавата (публичното управление) става пряко чрез волеизявлението на суверена И чрез институциите (множество институции, не една "държава").

Второ, институциите, бидейки фиктивни лица, нямат своя воля, следователно не могат да налагат на никого воля, различна от неговата. "Във волята си носят волята на гражданите" не означава нищо повече от "извършват управление от името на всички и всеки и според закона, който важи за всички и всеки". Ако означава нещо друго, то е евфемизъм за неправомерния опит на някого да наложи личната си воля над останалите граждани, скрит зад институцията. Тоест институциите са пасивни, а не активни в управлението, и най-важно, бидейки изпълнителна, а не законодателна власт, нямат никакво законово право и основание да налагат регулации на правата на гражданите, гарантирани им от Конституцията.

И трето, и най-важно - правата на гражданите не произтичат от публичната власт. Напротив правомощията на институциите произтичат от правата на гражданите в управлението и зависят от волята на гражданите, и имат ограничено от закона действие.

Когато се съгласим, че правото на всеки гражданин да упражнява която и да е професия или да се образова не произтича от държавата, тогава може да продължим разговора за мястото на държавата в образованието.

Райчо Радев

Яворе, потърси и прочети малко повече за държавата като отчуждена воля на хората. А що се отнася до термина "институт" - използвал съм най-общите характеристики в съдържанието на това понятие и не мисля,че е прегрешение употребата му относно държавата.

Явор Ганчев

Райчо, философската концепция за отчуждената воля на хората, превърната в политическа идеология на тоталната държава, няма нищо общо с правната реалност на гражданското общество и в частност с нашата Конституция. Слава Богу, нашето общество се подчинява на това, което пише в Конституцията и всички международни конвенции, които са приети и по Конституция са част от действащото право в страната.

Щото ако ще си говорим за философия, аз ще те пратя да прочетеш малко повече за държавата като бандитска организация, монополизирала насилието в определена територия.

Явор Ганчев

 С което искам да кажа (ако не е станало ясно  ), че държавата е "отчуждена воля на хората" точно толкова, колкото бичът в ръцете на робовладелеца е "глас Божи" за роба.

Райчо Радев

"Основата" на "правната реалност на гражданското общество и в частност с нашата Конституция" е отчуждената воля на хората. Каламбурите с "бичове", "робовладелци", "роби" са несъстоятелни, когато познанието търси същностното в битието на човека, както е несъстоятелно и твърдението за "философската концепция за отчуждената воля на хората, превърната в политическа идеология на тоталната държава". Политическата идеология на демокрацията също е изградена на тази основа. Не е случайно схващането, че демокрацията не е най-доброто за човека, но няма по-добро от нея. За теб ще повторя: стоковопаричното ни /отчуждено/ битие определя всички други форми на нашето битие, дори и най-възвишените /като бягство от него, като преодоляване, като отрицание, като негова превърната форма/. Спорът ни е методологически, т.е. за методологията на нашето мислене, респ. за осмислянето на нещата. Важното е, че относно необходимостта от повече свобода в образованието стоим на близки, ако не и на едни и същи позиции.

Райчо Радев

 Надявам се, че говорим за една и съща свобода. Свободата не е абстракция, независимо, че и абстракцията се включва в нейното познание. Свободата е характеристика на двете основни измерения на човешкото битие" мислене и действие /дейност/. Нашето мислене и действие е свободно тогава, когато това мислене и действие е определено само от предмета на това мислене и действие, а не от външни фактори /субекти действия, отношения идр.п./. Учителят е свободен, когато се съобразява само с предмета на своята дейност, а не със съображенията, наставленията, заплахите и др.п. на директора, инспектора, министъра или други обстоятелства.

Явор Ганчев

Тъй, тъй, ама в началото е предпоставката, че държавата е източник на правата, с която аз не съм съгласен и оттам нататък няма как да търсим една и съща свобода

Райчо Радев

Уточнявам, че в момента пиша по много членове и алинеи на закона. Обсъждането е с участници в ИПО. На въпроса ти /за членовете от закона/ не мога да отговоря веднага и конкретно. Но въпросът за свободата и разширяването на нейните граници се съдържа там, където се говори за автономията на училището, за свободата на избор на учебния план, учебната програма, методите, организацията на обучението, домашното образование, иновативното училище и др.п.

Райчо Радев

Ето моето мислене за отчуждаването на волята на хората в държавата.

Правната норма е отношение между хората по повод на нещо /вещ, духовна ценност и др.п./. Тя е границата между свободата на единия /едните/ и свободата на другия /другите/. Тази граница не е дадена априори в мисленето на човека.

Понятието е отразените в съзнанието ни съществени характеристики на нещото /предмет, свойство, отношение .../.

Съществените характеристики на отношенията „мое“, „твое“, „наше“, „ваше“, „моя свобода“ „твоя свобода“, „право на владеене“ „право на ползване“ и др.п. са станали факт на съзнанието, т.е. станали са понятия след взаимодействието с другите, а не преди това. В това взаимодействие човек създава, изгражда, формира понятието си за право, а не както ти твърдиш „Хората първо имат понятие за право“. Представите /убежденията, мненията, разбиранията../ за „моя свобода“ и „твоя свобода“ и волята за тяхното отстояване са субективни и прекрачването на границата е принудило хората да предоставят своята воля /за отстояването на техните права/ на друг субект, които да преценява и определя /отстоява/ границата между „моята“ и „твоята“ свобода. Този „друг субект“ в историята са били групата, общността, вожда, а впоследствие специализирани групи от хора, които групи са структурирали държавата. Вярно е, че това е схематично представяне на отчуждаването на волята на хората в държавата. Съвременното отчуждаване на волята на хората в държавата става чрез избори. Волята на един народен представител носи в себе си волята на хиляди избиратели. Тази воля се пренася в основния закон /конституцията/ и в другите закони, по които се структурира държавата и се уреждат отношенията между хората. Това са реалностите, а какво ни се иска или не ни се иска е друг въпрос.

Правата на хората са конституирани от носещи волята на хората техни представители и са записани /опредметени/ в документи – международни и национални. Държавата е длъжна да пази, отстоява, защитава правата на хората, а когато тя не изпълнява това си задължение, гражданите, гражданското общество и се противопоставят и я принуждават да изпълни това свое основно задължение.

Ти прецени, кой е източник на правата и дали хората отчуждават волята си в държавата /в трите и структури/. Вероятно не съм прав, съобразно методологията на твоето мислене.

Vila Ivanova

 най-скъпата стока-свободата....Що оръжие , що войни, що пара за тоя пусти мираж, който в крайна сметка малцина предпочитат.Защото изборът е между това да си свободен, или да си материално задоволен...

Явор Ганчев

 "Представите /убежденията, мненията, разбиранията../ за „моя свобода“ и „твоя свобода“ и волята за тяхното отстояване са субективни и прекрачването на границата е принудило хората да предоставят своята воля /за отстояването на техните права/ на друг субект, които да преценява и определя /отстоява/ границата между „моята“ и „твоята“ свобода. Този „друг субект“ в историята са били групата, общността, вожда, а впоследствие специализирани групи от хора, които групи са структурирали държавата."

Исторически суверенът може да е (бил) монархът, но само толкова. Доколкото не сме монархия, а република, суверенът е И всеки един гражданин поотделно. Институциите като осъществяващи управлението НЕ СА "субект, който преценява и определя границата между моята и твоята свобода" - тази граница е определена предварително от закона, а държавата трябва само да санкционира неспазването му. Няма никакво "предоставяне на воля". В подкрепа на твърдението си ще цитирам ал. 3 от първия член на Конституцията:

"Никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет." Именно "специализирани групи от хора, които групи са структурирали държавата" са тези, които постоянно си присвояват суверенитета, именно от тях трябва да си вземем обратно свободата, от тях трябва да я пазим и за техните песни да сме глухи.

Да не забравяме, че говорим за образованието и правото на всеки да упражнява професия и да упражнява правото си на образование. Това право не произтича от държавата, но държавата е длъжна да го гарантира и (в случая с образованието) да го подпомага.

Райчо Радев

Ти твърдиш, че „границата между моята и твоята свобода.... е определена предварително от закона, а държавата трябва само да санкционира неспазването му“.

Възникват два въпроса:

1.Кой и как създаде този „предварителен“ закон, който предварително определя границата между моята и твоята свобода?

2.Кой и как създаде държавата, която „трябва само да санкционира неспазването му.“, т.е. неспазването на предварително зададеният /незнайно от кого/ закон?

Явор Ганчев

Не, твърдя само, че законът днес гарантира правата ни (моите, твоите и на всеки) и санкционира нарушаването на чуждите права. Най-общо казано, границата на нечии права са чуждите права, а не това, което текущата власт определя. Твърдя също и че "държавата" не съществува, доколкото не е ясно за коя институция и коя от трите власти говорим. Стана ясно, че ти имаш предвид изпълнителната власт. В тази връзка аз твърдя, че изпълнителната власт не е и няма как да е "отчуждената ми воля". Тя е само инструмент за управление, който само допълва конституционно гарантираната ми свобода да се самоуправлявам.

В този смисъл изпълнителната власт ("държавата") не е и няма как да е източник на моите права, включително правото ми на образование. Актовете на законодателната власт единствено, но с твърде много уговорки, може да бъдат приети за актове на суверена, но и те са ограничени от Конституцията. Правата на гражданите и задълженията на институциите (не обратното) са определени от Конституцията. Затова сме конституционна република. Законите под Конституцията не определят повече или по-малко права от тези, гарантирани от Основния закон. А още по-малко това може да се прави с актове на изпълнителната власт.

С това призовавам да спрем да говорим за "държавата" и да обсъждаме конкретни институции в конкретния настоящ контекст. Кой е сътворил първите закони и кой е основал първата държава е напълно без значение.